Как Болгария Гонит Свою Молодёжь
Если Болгария хочет сохранить свою молодежь, ей необходимо изменить подход, считает 18-летний Мартин Атанасов.
О Мартине Атанасове
В 2025 году лауреатом премии "Будитель года" стал 18-летний Мартин Атанасов, создавший интерактивную карту проекта „Черна писта“ и продемонстрировавший колоссальный масштаб проблемы аварий в Болгарии за последние годы.За 12-летнюю историю кампании «Будитель года» на Болгарском национальном радио Мартин Атанасов стал самым молодым лауреатом этой премии. Церемония награждения транслировалась 1 ноября на телеканале BTV и на YouTube-канале BNT.
Получив награду «Будитель года», Мартин Атанасов сказал: «Я хочу посвятить эту награду, а точнее, вручить её всем молодым и активным людям Болгарии. Я искренне верю, что в этом году они показали, как это делается. Я хочу посвятить её всем молодым студентам, всем молодым врачам, всем активным волонтёрам и людям, которые каждый день борются с апатией среди нас. Для меня это, пожалуй, самая большая проблема в этом запутанном и сложном мире, в котором мы живём».
|
Изборът "тук или навън" не е само икономически, а е и дълбоко свързан с усещането за принадлежност и смисъл. България не го предоставя на младите си хора, пише Мартин Атанасов, създател на проекта "Черна писта" - интерактивна карта на тежките пътни катастрофи през последните 4 години Какво може да накара младите хора да останат в България? Това е въпрос, който сме чували толкова пъти, че често звучи изтъркано. Но зад него стои най-голямото предизвикателство за страната от 1989 г. насам. Отговорът не се крие само в заплатите и в икономическите и социални показатели, нито в поредния доклад на ЕК - той е в усещането. Усещане, което повдига следните въпроси: Има ли тук смисъл за мен? Има ли възможности, които са реални и работещи? И най-важното - чува ли се гласът ми в решенията, които засягат моя живот?
От началото на прехода България губи десетки хиляди млади и образовани хора всяка година. Причините са добре познати - по-добри условия за кариера в чужбина, по-високи доходи, по-качествено образование, по-сигурна среда. "Изтичането на мозъци" не е просто метафора - то е реалност, която отслабва икономиката и поставя бъдещето на страната в безтегловност. Защото когато младите си тръгват, с тях си тръгва и потенциалът за промяна. Въпросът дали да останеш в България или да заминеш не се появява внезапно след дипломирането - той зрее бавно, често започвайки още в тийнейджърските години. В повечето случаи около 12 клас този вътрешен дебат вече навлиза в своята решителна фаза. Това е възраст, в която амбициите, мечтите и представите за бъдещето се сблъскват с реалността - какви са възможностите, как изглежда пътят напред, дали си готов да го извървиш в България и струва ли си? Корените на това решение са дълбоко свързани с преживяванията и впечатленията, които младите получават години преди това - от начина, по който училището ги подкрепя или игнорира, през достъпа до възможности за личностно развитие, доброволчество и ментори, до усещането за справедливост и смисъл в обществото. След края на образованието, рамката се променя - вече водещи стават въпросите за професионална реализация, заплащане, условия на труд и шанс за развитие. Но отправната точка е същата - усещането дали средата те иска и подкрепя. Световният пример срещу българската действителност
Много държави се сблъскват със сходни демографски предизвикателства. Успешните примери имат общ знаменател - младите са включени във важните обществени процеси от самото начало. В скандинавските страни младежките съвети към институциите имат реални правомощия и могат да влияят на политиките. В Канада и Австралия млади екипи ръководят обществени кампании с държавна подкрепа. Дори държави с по-малки бюджети от българския намират начин да финансират и менторстват младежки проекти. Това не е жест за "отбиване на номера", а стратегия за задържане на енергията и таланта.
Подобна картина се повтори при (не)включването на младите в обсъждането на промените в Закона за предучилищното и училищното образование. Забрана на мобилни телефони в училище, въвеждане на предмет "Добродетел и религия", промени в учебните програми - теми, които пряко ги засягат. И въпреки това техният глас не се чу, а тези, които се осмелиха да се изкажат, бяха нападнати, нахокани и заглушени. Решения с дългосрочни последици за цяло поколение се вземат без пряк диалог с него. Това не само подкопава легитимността на промените, но и създава усещането, че младите са обекти на политики, а не субекти в тяхното създаване. Последицата е апатия, недоверие и още по-голямо отчуждение. Промяната, от която се нуждаем Когато младите виждат, че решенията се вземат без тях, а опитите им за принос удрят в стена, заключението е повече от ясно: "Тук няма място за мен". Това не е просто разочарование, а сигнал, че промяната е невъзможна отвътре. И в този момент емиграцията се превръща не в избор на по-добро, а в бягство от лошото. Ако България иска да задържи младите си хора, трябва да промени подхода - и институционално, и обществено. Институциите трябва да работят с младите като с равноправни партньори, а не като с "ученици, чакащи за грамота и снимка". Обществото трябва да спре да гледа на младите като на хора, които "още не знаят" и да провиди в тях енергията, която може да движи страната напред. Това включва конкретни мерки: създаване на реални младежки представителства с правомощия, въвеждане на механизми за обществено обсъждане, които активно включват младите, подкрепа за младежко предприемачество и иновации чрез достъп до ресурси, менторство и финансиране. Нужно е и образование, което подготвя не само за изпити, но и за реални граждански и професионални предизвикателства. Изборът "тук или навън" не е само икономически, а е и дълбоко свързан с усещането за принадлежност и смисъл. В държави, където младите са част от решенията, те по-рядко търсят бъдещето си другаде. България не може да си позволи да губи най-активната си част от обществото. Промяната е възможна - но не е достатъчно младите да бъдат посочвани като бъдещето само с политически цели. Трябва да се разбере веднъж и завинаги, че те са и настояще на страната. И трябва да бъдат внедрени в процесите ѝ тук и сега. И не на последно място: необходима е промяна в мисленето на самите млади хора. Те трябва да осъзнаят потенциала и енергията си, да разберат мащаба на това, което могат да постигнат, и да видят примера на своите връстници по света. Точно тези примери недвусмислено показват, че младите исторически винаги са били носителите на енергията за реална промяна на средата, която наричаме свой дом. |
Выбор «тут или вне» не только экономический но и глубоко связан с ощущением принадлежности и смысла. Болгария не предоставляет его своей молодёжи, пишет Мартин Атанасов, создатель проекта "Чёрная трасса" – интерактивной карты тяжелых дорожных аварий за последние 4 года.
Момент, когда молодые люди делают свой выбор С начала переходного периода Болгария теряет десятки тысяч молодых и образованных людей ежегодно. Причины хорошо известны: лучше условия для карьеры за рубежом, выше доходы, качественнее образование, более безопасная среда. «Утечка мозгов» — это не просто метафора, это реальность, которая ослабляет экономику и ставит будущее страны под сомнение. Ведь когда молодые уезжают, вместе с неми уходит и потенциал для перемен. Вопрос остаться ли в Болгарии или уехать, не появляется внезапно после получения аттестата — он зреет медленно, часто начинаясь ещё в подростковом возрасте. В большинстве случаев, примерно в 12 классе, этот внутренний спор вступает в решающую фазу. Это возраст, когда амбиции, мечты и представления о будущем сталкиваются с реальностью -- какие возможности открываются, как выглядит путь впереди, готов ли ты пройти его в Болгарии и стоит ли оно того?
После завершения обучения рамки меняются – теперь ведущими становятся вопросы профессиональной реализации, оплаты, условий труда и шансов для развития. Но отправная точка остаётся та же — ощущение того что среда тебя хочет и поддерживает. Мировой пример против болгарской действительности
Как молодой человек с гражданским и профессиональным опытом я видел это напрямую много раз. Последний мой личный пример был несколько недель назад.
Изменения, которые нам нужны Когда молодые люди видят, что решения принимаются без них, а их попытки внести свой вклад наталкиваются на стену, вывод более чем очевиден: «здесь нет места для меня». Это не просто разочарование, а сигнал что перемены невозможны изнутри. И в этот момент эмиграция превращается не в выбор лучшего, а в бегство от худшего . Если Болгария хочет удержать свою молодёжь, ей необходимо изменить свой подход – и институциональный, и общественный. Вузы должны работать с молодёжью как с равноправными партнёрами, а не как со «студентами, ждущими диплом и фотку». Обществу необходимо перестать смотреть на молодёжь как на людей, которые «ещё не знают», и увидеть в них энергию, способную двигать страну вперёд. Это включает конкретные меры: создание реальных представительств молодёжи с полномочиями, внедрение механизмов публичного обсуждения с активным участием молодёжи, поддержку молодёжного предпринимательства и инноваций через доступ к ресурсам, наставничество и финансирование. Нужно образование, которое готовит не только к экзаменам, но и к реальным гражданским и профессиональным вызовам. Выбор «здесь или вне» не только экономический, но и глубоко связан с чувством принадлежности и смысла. В странах, где молодёжь участвует в принятии решений, она реже ищет своё будущее где-то ещё. Болгария не может позволить себе потерять самую активную часть общества. Перемены возможны, но недостаточно указывать на молодёжь как на будущее только в политических целях. Необходимо понять раз и навсегда, что молодёжь — это также настоящее страны. И её необходимо внедрять в её процессы здесь и сейчас.
|